Родената на 6 ноември 1908 г. Франсоаз Маре, по-късно станала известна като Франсоаз Долто, е четвъртото от седемте деца в заможното семейство на военен инженер. Родителите й принадлежат към добропорядъчната парижка буржоазия. Те се придържат към християнския дух и морал, консервативните ценности и порядки.
Франсоаз е едва 12-годишна, когато от рак умира по-голямата й сестра Жаклин. Дълги години семейството живее под сянката на тази тежка загуба. Франсоаз има усещането, че майка й не може да й прости, че тя е останала жива, а Жаклин ги е напуснала завинаги. Може би точно това я подтиква да намери призванието си – да помага на деца, страдащи от проблеми във взаимоотношенията в семейството.
На 16 години тя завършва лицей и получава степен „бакалавър“. На изпита преподавателят саркастично я пита, какво знае за психоанализата, и остава учуден от сложния и аргументиран отговор, който получава от тийнейджърката.
През 1931 г. Франсоаз е вече студентка по медицина. Ученето й върви, но болката от смъртта на Жаклин не отминава. Майка й също не успява да превъзмогне загубата. Заради атмосферата в семейството и чувството за вина момичето развива проблеми със съня, тревога и апатия. Франсоаз решава да се справи с неврозата, като се обръща към психоанализата.
През 1937 г. тя завършва обучение по психоанализа. Преподавателят й Рене Лафорг открива, че девойката, надарената с редкия талант не само да изслушва, но и да чува, е родена, за да се занимава с психоанализа. Но решаващо влияние за решението на Франсоаз Маре да се захване с това изиграва срещата й с психоаналитичката Софи Моргенстерн, ученичка на самия Фройд.
Франсоаз Маре възприема психоанализата и медицината като към две части от едно цяло. Без да подкрепя открито сливането на тези две науки, тя посочва тяхната взаимовръзка и взаимно допълване.
По време на войната Маре активно провежда наблюдения над развитието на бебетата. Тя забелязва колко важни са думите за малките деца. Според нея те дори разбират много повече, отколкото си мислят възрастните. Младата психоаналитичка обръща внимание на това, че общуването е важно за детето още от първия му ден, че огромно значение за него има телесният контакт с възрастните. Например, страданията на бебето, измъчвано от колики, се облекчават веднага, щом кърмачката го притисне по-силно и по-нежно до гърдите си. Речта прави детето част от човешкото общество, но в същото време му позволява да се почувства отделно същество, различно от другите (преди всичко от майка си), и след това да споделя по-пълноценно с околните своите мисли, чувства и спомени.
През 1942 г. Франсоаз Маре се омъжва за Борис Долто – руски лекар, който след Октомврийската революция напуска родината си.
И по-късно, когато станала детски психоаналитик, тя твърдяла, че дори детето, което току що се е появило на бял свят, е личност. То не е собственост на родителите си, и неговите желания и мнения трябва да бъдат чути. Трябва да уважаваме всеки избор на детето, дори когато той не съвпада с този, на неговите родители – такова било нравственото кредо на Долто.
През 1979 г. Долто и нейните съмишленици, каквито тя по онова време вече имала доста, организират т. нар. „Зелена къща“ – място, където деца и възрастни могли да общуват свободно без строги правила. В къщата ходели бъдещи родители. Там живели и деца като в приют, а към игрите им се включвали други, новодошли, деца. С една дума, мястото приличало на „терапевтична комуна“, нещо от типа на създадения през 1963 г. в Лондон от Роналд Лейнг „Кингсли Хол“. Най-ценното в работата на Зелената къща било това, че там се създавали условия за комуникация между хора от всякакви възрасти – тоест, именно това, което според Долто било едва ли не най-ценното в съзряването на детето.
Най-важната теоретична идея на Франсоаз Долто се ражда благодарение на рисунките на малките й пациенти. Тя стига до извода, че спонтанната детска рисунка отразява подсъзнателната представа на детето за собственото му тяло. Долто смятала, че нарисуваният образ е първият опит за самовъзприемане на човека, че с помощта на рисунката, чрез символния език на тялото, децата дават израз на своите преживявания и чувства, за които все още не умеят да разказват.
С времето Долто започва да отделя все повече внимание на децата, страдащи от психоза, и в тази област прави истинска революция. Тя им връща „субективността“. „Не вярвам в психотичните състояния, – пише Долто. – Или поне в тяхната „фаталност“. За мен децата с аутизъм са рано узрели деца, с които не говорят за това, което е важно за тях. Това „важно“ нещо е могло да се случи в първите дни от живота им, още в родилния дом – например, на детето не му казват, какъв страх изпитва майката, когато ражда, а бащата не е до нея, или че то е нежелано, или че семейството е искало момиче, а се е родило момче, или че има някакъв друг проблем, който не засяга детето, но майката постоянно си мисли за него“.
През 1984 г. Франсоаз Долто заболява от белодробна фиброза. Тя се бори с коварното заболяване цели четири години, но без успех. На 25 август 1988 г. Франсоаз Долто си отива от този свят.
„Аз обичам хората – това е всичко. Обичам еднакво и децата, и възрастните. Обичам децата за това, че са хора. Заради същото обичам и техните объркани родители“.